Антония пристига на срещата ни в Борисовата градина с уверени крачки, в спортни маратонки и рокля на цвята. Единственото условие, когато се уговаряхме за  мястото, беше да има къде да си играе 6-годишният ѝ син Натаниел. Тъкмо му е подарила хуувърборд, след дълго избиране на най-безопасния модел.

По думите на сина ѝ, Антония вече е качила нивото от “супер майка” на “велика майка”. С тази реплика я посрещнал в четири сутринта на финала на нос Емине.

Препрочитам всичко, гледам снимки и чувството е направо страхотно!

Кое беше най-трудното в това предизвикателство?

Недоспиването. Особено последните дни. Много обичам да спя и много ми се отдава (смее се). Мога да заспя навсякъде за секунди – на всяка една настилка, във всяко едно превозно средство. Нормално беше да ми се спи много, но нямах достатъчно време на разположение. Най-дългият ми сън беше първата нощ – два часа, а оттам нататък придремвах по 50 минути, 30 минути, 15 минути. Общо 20 часа за целия период.

Не, пробвах няколко пъти да слушам музика, ама не се получи. С пейсърите имахме моменти, в които просто вървяхме един до друг без да си говорим. Случваше се и да им рева, да мрънкам. Като финиширах имаше едно такова леко депресивно състояние в мен и чувство, че съм разочаровала хората от екипа. Защото точно те станаха свидетели на всичко, когато беше най-трудно.

Имаше моменти, в които давах израз на емоциите си и ревях. Но накрая те ми казаха, че дори било романтично и те също си поплаквали.

По хижи. Първоналчният план беше така да разпределим километрите за деня, че да има някаква хижа, където да се наспя. Дори взимах душ почти всеки ден. Но един ден закъснях за пункта, до който трябваше да стигна и бивакухме на поляна. Опънах си шалтето и спах там.

С какво се хранехте?

Всичко беше домашно приготвено. Но нямам много спомени, сега се ориентирам по снимките. Имаше тиквички, различни салати, месо, млечни продукти, специално направени енергийни бонбони, конфитюри.

След първия ден страшно много ми падна апетитът от изтощението. Без значение каква беше храната, не можех да я преглътна. От натоварването, от стреса. Отделно, доста от пътеките са много прашни и дишаш праха, който вдигаш. Затова и исках супи, защото ми беше много трудно да преглъщам суха храна.

Имаше ли страшни, опасни моменти?

По принцип от мечки и всякакви диви животни не ме е страх, може би имам страх само от кучета и то от случка с ухапване тук в София. Дивите животни, които срещнахме не бяха опасни, дори през нощта. Имаше страшно много диви коне.

Като терен беше наистина много трудно в Централния Балкан. Там дори са опънати въжета. По-стръмно е от Кончето, ужасно отвесно. Направо увисваш на въжето и стъпваш долу на ръба. И това се случва на третия ден. Ти едва си стъпваш на краката вече и искаш само да е стабилно. Всъщност, тогава получих и типичното за всички ултрабягания оттичане на краката.

Обикновено ултрабегачите бягат с половин номер по-големи маратонки. Аз бягам със Salewa, нося 40-и номер, а си взех мъжки, 41 номер. С по-големите беше рай и свобода за пръстите.

На самия финал вече толкова ми се бяха надули краката, че търсиха от мъжете от екипа 42-42.5 номер обувки. А аз просто исках да си сложа две възглавници на краката и да вървя с тях.

Кои бяха вашите пейсъри?

Повечето са мои приятели. Хора, с които вече сме бягали заедно. Пейсърът трябва да е по-добре подготвен физически и особено психически от теб, за да те подкрепя. Имах доста критични ситуации, в които буквално не знаех къде съм. Плачех, исках да спра да си почина – от умора и от емоции. В един момент започваш да избухваш, да се самосъжаляваш. Първите дни плачех само от вълнение, че се изправям пред такова сериозно изпитание.

За мен провал щеше да е, ако не финиширам. Казах си, че на всяка цена трябва да успея, заради себе си и заради всички, които са повярвали в мен. Правя го първо за себе си, но и за да дам пример, най-малкото, на моето дете. Когато финиширах в четири сутринта, той беше сънен, но ми каза “имам велика майка”, а досега бях “супер майка”. Рязко се издигнах в йерархията на майките.

А ако не бяхте успяла, щяхте ли да опитате пак?

Ами, аз и сега искам да тръгна втори път. Радвам се, че успях от първия опит. По принцип никога не се отказвам, ако ще последна да завърша, за мен това не е от значение, важното е, че съм започнала нещо и ще го довърша до край.

Казах си, че догодина пак ще мина Ком-Емине, но бавно. Ввзимам си една палатка и ще спя, където си искам. Не съм намразила трасето в никакъв случай.

Толкова много емоции не бях изживявала никога. Беше ми ясно, че ще преодолея километрите, интересното беше за колко време. Петият ден, когато стартирах, наистина си мислех, че няма да успея да се вместя в шестте дни. И всичко ми беше като на сън, буквално трябваше да се изцедя на макс. Там долу всички ме очакваха. И си казах “давай, давай, да стигнеш, а после ще спиш колкото си искаш”. Всички от екипа се опитваха да ме държат будна  и мотивирана, дори да ме ядосат по някакъв начин, за да се мобилизирам.

А как след ски бягане избрахте бягане?

Избрах от гледна точка на достъпност като спорт за практикуване. Беше най-най-лесното, което можех да правя със същата интензивност на натоварване. Обуваш едни маратонки и към Борисовата, към Камбаните, към Панчарево. Бягам често и по булевардите. Само да има асфалт.  Точно на това наблегнах в подготовката си – да не бягам само на меко, защото маршрутът Ком-Емине включва асфалт при някои села, през които минава. Бягала съм дори по магистралата – прибирахме се един ден към София и имаше много голямо задръстване, колите  буквално спряха във всички ленти, никакво движение. Видях, че е така километри напред, затова просто си обух маратонките и бягах отстрани на аварийната и ме взеха след около 9-10 километра, когато се отпуши движението. 

Софийският винаги ми е бил интересен и бих бягала. Миналата година се пуснах само за две обиколки като пейсър на моят брат. Брат ми е основната причина да започна да тичам ултрамратоните. Той бяга любителски и има диабет. Беше се записал за “Витоша 100” и аз му казвам “Ти изобщо не тренираш, как ще се пуснеш на Витоша 100?”. А аз тъкмо се бях върнала от олимпиада и въпреки, че се имам за добър спортист, не мислех, че мога да завърша обиколката. Тръгнах с него, за да го пазя. В крайна сметка той се отказа на 30-ия километър, но аз продължих и финиширах със зверски болки, влачейки се, но знаех, че няма отказване. След като разбрах какви хора са завършили преди мен, които не се занимават професионално със спорт, реших, че явно съм била слаба психически, за да ми е толкова трудно. Но точно подвигът и издръжливостта на тези хора ме мотивира да се включа отново на следващата година.

Аз нямам качеството скорост, имам издръжливост. И винаги ми е било интересно колко още мога да измина като разстояние, колко още мога да се натисна.

Примерно, с моята треньорка пътуваме и по пътя тя си харесва някакъв баир, отбива колата и ми казва: “Давай, заради мен, една отсечка нагоре!”. И аз си слагам маратонките и газ нагоре, да видим дали ще мога да избягам билото без да спра. Отворена съм да пробвам всичко – може да не ми хареса, но ще опитам. Трябва да пробвам, за да се убедя. 

Малко ми трябва – само някой да ми предложи маршрут, и тръгвам веднага, стига да съм във форма. До края на годината по-скоро ще наблегна на подготовката си в ски-бягането, защото през февруари има Зимна Олимпиада в Южна Корея и ще се опитам да взема квота. Мисля, че имам шанс, защото не съм спирала да тренирам и подготовката ми с тези дълги бягания ми оказва доста добро влияние.

Кой момент от деня отделяте за бягате/трениране?

Обикновено сутрин, когато водя сина си на детска – той кара колелото си, а аз тичам до него. След това следобед пак го взимам и отново сме в движение – бягаме, караме колело. Той е на 6 и половина и е много активен. Не го насилвам за никой спорт. Иска да плува и ходи по два пъти на ден. Но не да тренира, а просто да плува. Не му допада строгостта на треньорите. Аз съм от спортно семейство и той е заобиколен от спортисти. Баща ми е бил колоездач, а майка ми е състезател по спортна стрелба. Неговият баща също е атлет, както и семейството му. Вкъщи, горкият, си играе само с купи и медали.

Каузата е винаги за децата. Много обичам деца и бих искала да се занимавам с деца. Една година съм била треньор на деца, занимаващи се със спортно ориентиране. Много ми харесва, разбирам се с тях и ги обичам. Затова държах да стартирам Ком-Емине с деца. Стартирах с две момичета, които се занимават със спортно ориентиране. Исках да дам пример на младото поколение да не се отказват от целите си. 

Много съм “за” всяко дете да започне с плуване, защото там няма никакъв травматизъм – няма никакви удари, дори при бягането има натоварване на ставите, падания. А във водата всичко става много плавно и е много добре за цялостното здраве на децата и развитието им.

Бихте ли направила детска школа?

Да. Това ми е огромна мечта. Не мисля да се ограничавам само до един спорт. Смятам, че децата трябва да имат избор, да пробват различни неща и сами да изберат. Работата с деца  означава да ги възпиташ, да ги запалиш по спорта, да създадеш навици и дисциплина. Моят треньор по ски-бягане, който ме е взел от дете, и вече 15 години сме заедно, ми е като втори баща. Той казва: “За мен не е важно да станете олимпийски шампиони, а да станете хора, да имате качества, да може да се оправяте в живота”. Това е призвание и отговорност.