Фотоистория: Разходка до Радомир и бозаджийницата

На път към Радомир Перник ни помаха от тази странна индустриална приумица. Чудим се, това комини ли са?

В Радомир сме.

Тук сме за бозата.

Няколко хармоники, които чакат да бъдат „завършени”.

За рецептата: качествена казанлъшка ръж

Захар от цвекло. От Австрия.

Като за начало – оставяме ръжта тук за известно време насаме, за да се свари добре (а ‘тук’ е автоклав, машина, която в нашия случай загрява до 150 градуса за около 1 час и 10 минути).

В тази свръх тенджера захарта се разбива хубаво и започва да си ферментира. Натискаме ОЗАХ.

Едно време се е пасирало на ръка, а сега е лесно; ръжта излиза чиста от люспи и отпадъци.

Вече е в разпознаваема и вкусна консистенция.

Охладила се е за около час-два.

Като му дойде времето, заема формата на бутилка.

Етикет я прегръща.

И минути по-късно, обратно я разляхме.

Оказа се, че Вальо, нашият домакин, произвежда и ръчен хляб и козунак.

Ето го и него.

Прясна.

В двора ни привлече и едно от хобитата на Вальо. Наточено трабантче.

По-късно ни спомена, че освен спретнатия трабант има и още няколко стари автомобила. А по бозата се запалил случайно през 96та.

Питаме Вальо какво друго има в Радомир освен хубава боза. И тръгваме на тур.

Градът на бозаджията, от около 100 години насам.

Паметникът на бозаджията…

…извисяващ се на стълбите на Народно читалище „Напредък”.

Всеки истински бозаджия си е имал колан с чаши за боза.

Решихме да видим и Бучалото, или…

„…тая Радомирска Ниагара”, както описва водопада Иван Вазов в един от неговите пътеписи.

Красиво е, шумът на водата ни прави тихи и замислени.

Имаме още малко време, а старата турска баня е само няколко къщи по-надолу. Навремето Вальо е идвал тук на баня. После е било цех за хранителни продукти и какво ли още не, а сега развалина.