Текст: Марина Михайлова
Фотограф: Златина Точкова

Сиропът от рози harmonica e един от най-знаменитите ни продукти, въпреки че никога не е бил сред най-продаваните. Но в него има толкова много история, преживявания, природа, гледки и ухания, че не спираме да говорим за него. Всяка година, без изключение, по изгрев в някой юнски ден сме на розобера в митичната долина. А то е нещо, което всеки трябва да преживее поне веднъж.

Тази година е по-различна и сме само аз (Марина от harmonica), операторът Рус и фотографката Злати. Те двамата досега никога не са били на розобер. Очаквахме красиви гледки, но това, с което ни посрещна Долината на розите е отвъд думите и ни спря дъха.

Гостуваме в село Ягода, в градините на Алтея. Оттам идват розовите листенца, с които правим сиропа. Посреща ни Калоян, с когото се познаваме отдавна – отзивчив и готов веднага да обикаляме и да ни разказва. Това лято е дъждовно и не чак толкова горещо. Това е добре за розите – те разцъфват постепенно и розоберът продължава през целия юни, по-дълго има цветове в пика на цъфтежа, без слънцето да ги изсуши.

Първото, което ни посреща е ароматът – не е наситен и „парфюмиран“, а е лек и ефирен, но въпреки това е навсякъде – във въздуха, в храстите, в дрехите, в косата, сякаш става част от теб. Второто са звуците – песните на десетки видове птици и бръмченето на какви ли не насекоми.

Всичко хвърчи и бръмчи покрай нас.

Питам Калоян кои са „неприятели“ на розите и така научавам за агрилуса – най-големият вредител. Малко бръмбарче, обаче прави голяма пакост – загнездва се в стъблото на розата и там снася яйцата си. От една нищо и никаква буболечка (между 6 и 8 мм), може да изсъхне целият храст. За да се справят с него био земеделците подрязват на ръка засегнатите храсти, вместо да използват химикали, които освен агрилуса, биха унищожили и всички невинни насекоми наоколо, в това число и пчелите.

Другата драма за био лехите е тревата. Понеже не се пръска с хербициди, а се тори с оборска тор – освен розите, растат и тревичките. Аз се чудя каква ли супер технология са измислили за борба с тази „напаст“. Калоян се смее:

– Мотиката! Единственият метод, който работи безотказно.

От древността, та до днес, мотиката си остава ефективният метод за борба с плевелите. Три пъти годишно всичките розови лехи се прекопават с мотика. На ръка.

Питам Калоян дали се прави мед от рози. Оказва се, че няма такова нещо, защото пчелите не могат да събират нектар от гюла, само прашец. Ето, че научихме нещо ново.

Затова пък ние правим сироп от рози. Интересно е, че в България продуктите от рози не са толкова търсени, колкото в много други държави. А розовият сироп harmonica има международно признание за вкус – звезда от Great taste наградите.

Свечерява се, розите са се затворили и Калоян обещава, че сутринта ще са в цялата си прелест. Розоберът почва по изгрев, тогава цветовете се отварят напълно и са готови да бъдат откъснати. Нямаме търпение да видим градините на светлината на изгряващото слънце и наистина ранното събуждане си струва всяка секунда – гледката е феноменална.

Заедно с изгрева пристигат и берачите и веднага се изгубват сред лехите. Всички цветове са се отворили и ухаят фантастично.

Руслан и Злати снимат розите и бутилката сироп на фона на величествената природа (в такъв момент суперлативите ми се струват съвсем на място). Аз пък решавам да се включа в розобера заедно с берачите. Оказва се крайно нелека задача. Всички вървят бавно из лехите и личи, че са майстори в това, което правят. Берат от години. Движенията им са точни, ръцете им хващат само най-отворените цветчета, подминавайки пъпките, които още чакат своя изгрев и не са цъфнали докрай.

Аз не съм голям помощник, ръцете ми се набождат яко, измокрям се от роса цялата и за времето, в което съм откъснала две шепи, до мен Ангел е напълнил половин чувал. Докато берем, си говорим.

Ангел говори английски и за малко сменяме езика, аз му правя комплимент за произношението. Държи децата му да растат и учат в България. Вярва, че е по-важно български да научат в училище, а за чужди езици имат цял живот време, стига да имат желание, не е толкова трудно.

Ходя да бера и в Англия, за пари, разбира се, но винаги се връщам в България. Животът си е тук – по-хубав и истински.

Запознавам се и с Мишо, той ръководи берачите. Идва всяка година, но тази е по-различна – заради covid-19 детските градини не работят, така че е довел и сина си – Малък Мишо, че няма на кого да го остави в Казанлък. И не е само той – из лехите търчат доста хлапета, играят на криеница и изобщо не им е зле да тичат на воля.

Заглеждам се в бързите и прецизни движения на една от жените. Не успявам дори да уловя траекторията, чувалът до нея се пълни светкавично. Заговаряме се. Казва се Екатерина. Страхотно име, възкликвам.

„Да, много красиво име ми е дала мама“.

„Проста беше, че не е учила, но името хубаво ми го е избрала“ – хвали се тя. Всъщност мама е искала да я кръсти Кадрие, обаче се случва точно във времето на Възродителния процес и в родилното не са разрешили да избере турско име. Дали на майката голяма книга с имена, и тя си харесала Екатерина.

Има нещо много красиво и топло в тази жена, оставам до нея да си говорим, докато берем. Тя разказва с желание – за себе си, за мъжа си, с когото имат един син. Шегува се, че като са били млади гаджета, била тънка като топола, а сега е почти 80 килограма, но толкова толкова обича да готви и яде сладки неща, че сигурно никога няма да се прости с килограмите.

С мъжа ми сме заедно 28 години. И знаеш ли кое е най-важното?

Кое е най-важното? – питам я.
„Да има прошка. А тя, прошката, идва с търпението и смирението.

Като знам, че го обичам, и дори да му се ядосам за нещо, намирам начин да не си го слагам в сърцето, да го приемам без нерви, без гняв. Точно когато най-ми прикипява отвътре, му казвам, че го обичам. Защото нервите не са истинското. Но любовта е.“

Леха по леха, срещам все интересни хора и слушам техните истории.

Запознавам се с Желязка и мъжа ѝ – Севдо. Те са сред най-доверените работници и идват вече от 10 години тук на розобер. Професионални берачи, хвалят се те. Могат и се справят с всичко – рози, чушки, домати, маслини. Обичат да работят, не ги е страх от физически труд.

Само в Гърция било трудно да се берат зеленчуци, защото в парниците е страшно топло, към 50 градуса. Не се оплакват, разказват историите си през смях. Говорим си за деца, кой как се оправя тази година покрай коронавируса и стоенето вкъщи. Те имат три – Филип, Данка и Дафинка. Баткото се грижи за по-малките, докато са сами вкъщи.

Севдо е от фамилията на „Гаргаджиите“, всички в село Ягода ги знаят. 9 деца са, 5 братя и 4 сестри, а той е най-големият. Баща му заминава, а майка му умира рано. Севдо остава глава на семейството на 15 години. Споделя ми:

„Като малки ги нареждах всичките братя и сестри на розобер и им казвах: от мен всеки има по 5 лева накрая на деня. Ама отвъд надницата, ей-така, да са стимулирани да работят. И тръгват като малки костенурки по редовете, ама бързи. Машинки – на час по чувал“. И се гордее, че вече пораснали, всички работят и живеят с достойнство.

Всички работят и живеят с достойнство.

Желязка си показва ръцете – предния ден са я ужилили няколко пчели. Крият се в цветовете и понякога не успяват да излетят навреме и се сърдят на берачите. Питам я дали боли, а тя през смях отговаря, че е свикнала, пък и то било за здраве, полезно.

Наближава обяд, розоберът приключва, а за нас е време да се връщаме в София. На тръгване срещаме Роза.

„Роза, която бере рози!“ – възкликваме в хор. Да, гордо казва тя, и настоява да я снимаме. Е, как можем да откажем.

Всеки взима към вкъщи по някоя видяна гледка или чута история. И си казваме, че скоро пак ще се върнем там, в тази вълшебна долина и нейните хора.