Текст: Марина Михайлова
Фотография: Руслан Вакрилов

Това е Дочо Михайлов, той отглежда по биологичен начин вишневи градини в местност до село Зайчино ореше, Шуменско. Плодовете, които берат в момента, ще се превърнат в сироп и сладко от вишни harmonica. А ние сме му на гости, за да видим къде растат вишните и как се събират.

Въпреки че на полето е напрегнато – все пак е разгарът на брането и Дочо е зает, ни посреща радушно с широка усмивка и ние веднага забравяме умората от дългия път.

Нито аз, нито Руслан сме виждали бране на вишни, любопитно ни е и по „градски“ се притесняваме за кърлежи, змии и изобщо – за наличието на твърде много дива природа в био градините. Дочо се смее и ни успокоява, че няма от какво да се притесняваме, затова нагазваме сред тревата към дърветата.

Пристигаме в разгара на кампанията – брането се случва само за 10-на дни, после вишните презряват.

Сред лехите е шумно и весело, хората почти не се виждат от клоните на дърветата, но ги чуваме. Отвсякъде идва смях, закачливи подмятания, музика и тук-таме даже пеят на глас. Като във филм сме, само че всичко е истинско, живо и много, много сочно.

Не може ли някак да се автоматизира брането – чудя се аз, а Дочо ми отговаря, че на много места в Западна Европа ползват машини, нещо като мини тракторчета с щипка, които „захапват“ ствола и го раздрусват едно хубаво, та всички вишни падат сами. Това обаче стресира дръвчето, а и според Дочо най-добрите „машини“ са човешките, посочвайки берачите сред дърветата. Те с лекота достигат до най-високите клони.

Ръчната работа не е проблем за никого, макар всички да са с червени и лепкави от сок ръце и дрехи. След като свалят вишните от клоните на дървото, трябва да ги почистят от попадналите вътре листенца и чак след това ги нареждат в касетките.

Ето ги истинските „машини“, които берат с грижа за дръвчетата. Отиваме при тях, за да се запознаем. Това са Синем и Айше – внучка и баба.

От три поколения събират вишни, баба Айше е една от най-опитните берачки в района, всички я познават и уважават. Тя е научила Синем какво и как да прави, и сега вече берат наравно с нея. Двете са страхотен тандем, касетките се пълнят за минути.

Вишната е капризна, пълна със сок, събира се внимателно, с леки движения, иначе ще се пръсне, ако я стиснеш силно.

Това е Синем, тя е на 18, догодина ще завърши училище. И тя е изкарала последните три месеца учейки онлайн пред компютъра и, разбира се, ѝ липсват срещите със съучениците. Много харесва работата си, а ние сме смаяни от красотата на усмивката ѝ и искаме да я снимаме още и още.

Разбира се, после се уговарям с нея, че ще я намеря във facebook и ще ѝ пратя снимките, за да ги сподели и тя с приятелите си :)

Тази година е добра за реколтата на семейство Михайлови – валели са обилни дъждове през пролетта и всички дръвчета са родили страшно много вишни. Дочо ни изненадва, че тези дръвчета са млади – само на 5 години са и той самият никога не ги е виждал толкова плодоносни.

Как реши да се занимаваш с биоземеделие? – питам Дочо.

Както почти всички хубави неща в живота, и това е станало съвсем случайно. Всъщност и той, и жена му са от София. Мръсно, шумно и тясно им е било в големия град. А вишните и земята сами са ги намерили.

„Започнахме на шега, случайно да се занимаваме със земеделие“.

„Видяхме, че няма да стане само да купим земята и да идваме периодично да се грижим за нея. Трябва да вложим всичко от себе си. Затова вече сме тук постоянно“ – добавя Дочо.

Избират биологичното земеделие, макар да е много по-трудно от конвенционалното. Във втория случай „лесното“ е за сметка на природата, на самите плодове, които се тровят с химия, убиваща всичко около тях.

„Решихме да гледаме вишните био, защото сме дошли да бъдем сред природа, няма как да стане да се кача на един трактор и да опръскам всичко с пестициди. Ако ще правим нещо, поне да е устойчиво, с мисъл за средата, в която живеем“ – споделя още той.

Споделя ми и следната история:

Знаете ли по времето на соца как беше? Отглеждаха се много вишни, най-вече за износ, обаче яко се пръскаха с отрови.

За Германия се е изнасяла много българска продукция, но германците са били с претенции да са чисти плодовете, да не са тровени с препарати. За да „отговорят“ на високите изисквания, берачите са получавали специални указания и бурканче – ако видят случайно оцеляло червейче, да го запазят в бурканчето. Та като стигнат набраните вишни до консервната фабрика, най-отгоре на всеки буркан са добавяли по едно от събраните червейчета, за да докажат, че са чисти плодовете, че не са пръскани.

Наближава обяд. Жегата е убийствена, берачите се приготвят да си тръгват. Започват по изгрев, но по обяд се разотиват, не може да се работи на такива високи температури. Пълните с вишни касетки се товарят на количка и се карат през тревата до приемния пункт, където ги мерят и подреждат за транспортиране.

Запознаваме се и със самия началник на количката – Ачо. Той бърза да уточни, че е товарач, не е берач. Ачо е много колоритен, забавлява ни с истории от богатия си житейски опит, бил е къде ли не, работил е три години в далечна Коми, имал е и средства и възможност да остане, но е предпочел да се върне в България. Пожела да ни разкаже стихотворение. Мръсно ли е? – питам през смях.

А той, без да отговори започва да рецитира. Стихотворението е за България, за красотата на родния край, разказва го с плам, ние с Руслан онемяваме от изненада и притихваме, за да го чуем до края. После леко свенливо признава, че сам го е съчинил. А ние с Руслан стоим смълчани, не знаем какво да кажем, просто сме благодарни на Ачо за този миг.

Последната изненада в „програмата“ идва от Людмила. Тя преди се е казвала Фатме, но казва, че Людмила си ѝ харесва и си го е оставила. Моли Ачо да пусне музика от телефона си и ни смайва с един кръшен танц насред поляната и насред касетите, пълни с вишни. Останалите берачи ѝ ръкопляскат в ритъм. Купонът е истински, а тези хора знаят как да се забавляват, докато работят.

Време е да тръгваме, а и берачите е време да се прибират за почивка, че утре пак ще стават рано. Всички ни изпращат до колата и ни пожелават лек път. Това си е важно пожелание, като знаем, че сме на 6 часа път от вкъщи. Но си струваше всеки изминат километър, за да се срещнем и запознаем с тези прекрасни и истински хора.

Научете повече за сиропа от вишни и сладкото от вишни, които правим.

Вижте видеото тук: