Текст: Марина Михайлова
Фотография: Руслан Вакрилов

Една юлска сутрин с Руслан, натоварени с фототехника, тръгваме към Велики Преслав. Мястото е в дивата природа, в Източна Стара планина, където се берe липа за сиропа harmonica. Според картата ни очакват близо 5 часа шофиране, а след това – още 5 км гъста гора. Две седмици преди пътуването се чувах всеки ден с нашите партньори, за да се уговорим за гостуването ни. И всеки ден отлагахме за следващия и за следващия. Времето беше нестабилно и дъждовно, и те бяха сериозно притеснени дали изобщо ще има реколта тази година. По телефона и от дистанция все още не разбирах „какво пък толкова“ като вали.

Ето я и гората, в която някъде между всички диворастящи дървета има и липа. Нищо общо с моите представи за асфалтиран път и подредени стройно дървета от двете му страни – гъста, трудно проходима гора, докъдето ни видят очите.

Наистина не си представям как ще намерим в тази джунгла липата и берачите, и Антон го вижда в смаяния ми поглед.

„Липата се познава отдалеч. Виждаш ли ги – листата, обърнати със светлото нагоре? Е, това са липови дървета“ – казва той.

Е, как ги виждате, като сте под тях? – недоумявам аз.

„О, няма проблеми, ние сме преброили лично всички диви липови дървета в района, картирани са и имат точни gps-координати. Точно 500 са! Помириши! Усещаш ли аромата? Цветовете на дивата липа нямат нищо общо с градските нито като аромат, нито като свойства.“

Антон Кънчев е управител на Виола Органик – партньорите ни, от които взимаме липовия цвят за сироп harmonica. Занимава се със събиране на диворастящи билки повече от 20 години, познава всяка тревичка, покрай която минаваме. Разказва ни за природата в региона, за чистотата на дивите кътчета на България, каквито отдавна вече не можеш да срещнеш в по-голямата част на Европа – там всичко е култивирано, подредено и по конец. Ние сме сред последните страни с диви гори на континента.

Чуваме шум и пукот на клонки, озъртаме се и след като поглеждам нагоре, виждам причината – един от берачите тъкмо сваля няколко клона от една от липите, на петнайсетина метра по дървото. Много бързо и с лекота откатерва по клоните надолу, докато стъпи на земята. После взима клонките, натрупва ги пред себе си, сяда и започва да бере цветовете.

Ама как така режете клонките с трионче? Това не е ли лошо за дървото?!

Антон се усмихва на моето възмущение на пълен лаик и ми обяснява подробно. За да се съберат отрупаните с цвят клонки, те се режат. Но само тънките, а не големите, дебели клони, нито пък върха на липата – той е важен, за да може дървото да събира слънчеви лъчи. Най-много до 3 см клон може да бъде отрязан от липата. А на следващата година от всяко отрязано място излизат две нови разклонения и още повече се разлиства.

Антон ни кани навътре в гората, за да ни запознае с най-опитния берач и билкар – Арсо. Чакаме го да слезе от клона, за да си поговорим.

Викат ми Тарзан!

Представя се Арсо, който всъщност се казва Сюлейман. Споделя, че от 54 години е по горите. Потомствен билкар, знае всяко цвете, всяко стръкче в района какво е. Само го е яд, че не им знае латинските наименования, че няма академични знания. Но пък е завършил Природния университет и е майстор, каквито вече рядко се срещат. Не го е страх от високото – катери по 20, дори 30-метрови дървета и почти никога не е падал. Опитвал се е да ползва арбористки способи – да се осигурява към ствола, за да спазва всички предписания за безопасност, обаче с липите това не си е работа – имат толкова много разклонения, че всъщност опасността при прехвърлянето на въжета и колани става по-голяма.

Сядам до него, за да гледам как става. Не му виждам пръстите, толкова бързо събират цветовете и ги пращат в чувала. Дава ми едно клонче и без най-малка доза присмех на моите неуки движения започва да ми показва какво да правя.

„Има си тънкости брането, късай само цветчетата с прилистника, без сърцевидните листа“.

„Прокарваш показалеца ей-тук, зад увисналите цветчета и късаш едно след друго, задържаш колкото можеш повече в шепата, чак като я напълниш – хвърляш в чувала. Едно по едно не става“ – учи ме Арсо и ми показва търпеливо.

В гората е сенчесто и влажно, има доста насекоми, включително комари. Чувствам се некомфортно от постоянното им жужене и се сещам, че нося репелент. Тъкмо го изваждам от раницата и възпитано предлагам първо на моя учител. Арсо отказва.

Не те ли хапят комарите?

Не те ли хапят комарите – питам аз. Хапят го, но репелентът е на химична основа, и после, когато цветовете се изследват дали отговарят на изискванията на био сертификата, ще дадат положителна проба за инсектицид! Така че – никакви репеленти.

Докато седим и берем, разпитвам Арсо за занаята. Разбирам, че преди 20 години е имало много повече берачи и билкари, достигали са 300 човека бригада. Сега са в пъти по-малко и е все по-трудно да се намерят хора, които да се научат и да я вършат тази работа. За да можеш да взимаш от природата, трябва и да я пазиш, да се грижиш за нея. А на някои места в България има случаи на отрязани дървета, за да се оберат по-лесно и без усилие цветовете им. Липата може да расте до 1000 години! А от човешка ръка може да загине за минути.

Радвам се, че има хора като Антон и неговите берачи – способни да ходят километри пеша в гората, да познават всяко дърво, да се грижат за тях, да ги пазят и да се отнасят с уважение към дивата природа и нейните дарове.

Накрая ме поканиха да дойда да бера на следващата кампания наравно с тях като част от бригадата. Защо пък не, може да опитам!

Вижте и видеото от събирането на липов цвят: